Елън Вандик
Ръководител на изследвания
Нестабилността на рамото е състояние, което често се среща във физиотерапевтичната практика. При травматична нестабилност на рамото операцията често се избира като предпочитан вариант. Физиотерапевтичната рехабилитация е показана най-вече при атравматична нестабилност на рамото, за да се укрепи стабилизиращата мускулатура около гленохумералната става. При хората с атравматична нестабилност на рамото обаче може да има свързани структурни увреждания в ставата. За тази подгрупа пациенти не е ясно дали хирургичната намеса е полезна. Ето защо това рандомизирано контролирано проучване изследва добавянето на хирургична интервенция към физиотерапевтичната рехабилитация за подобряване на резултатите при пациенти с атравматична нестабилност на рамото, които имат увреждания на меките тъкани в раменните стави.
Кандидатите, които отговарят на условията за включване в този RCT, са имали атравматична нестабилност на рамото, която се определя като несигурност (притеснение) в раменната става. Участниците са разпределени на случаен принцип в групата за стабилизираща операция или в контролната група. Групата за стабилизиране на рамото е подложена на операция за капсулна пликация и възстановяване на лабралата, когато е необходимо. Капсулната пликация е процедура, при която се стяга отпуснатата или излишна част на капсулата. Участниците, включени в контролната група, бяха подложени на артроскопска оценка на ставната капсула без капсулна или лабрална процедура.
И двете групи следват един и същ протокол за следоперативна физиотерапия. Този протокол имаше за цел да подобри функцията на мускулите, обграждащи раменната става, и беше започнат след 4-седмичен период на обездвижване в слинг. Проведени са максимум 12 физиотерапевтични сесии в продължение на 6 месеца след операцията.
Първичният резултат е болка и функционално увреждане на 2 години, измерени чрез самооценката на Western Ontario Instability Index (WOSI). Минималната съществена разлика е намаление с 10,4 пункта.
Общо 68 участници са разпределени на случаен принцип в групата за артроскопска стабилизираща операция на рамото или в контролната група, която получава само диагностична артроскопия. И при двамата е прилаган един и същ протокол за следоперативна физиотерапия. Критериите за изходно ниво показват, че групите са били добре съгласувани в началото на изследването.
Резултатът по WOSI в началото е 67 и 68 точки съответно в контролната група и в групата за стабилизиране на рамото. Първичната крайна точка е промяната в оценката на WOSI на 24 месеца. Тук контролната група получи 32 точки, а групата за стабилизиране на рамото - 35 точки. Така разликата между групите е под прага за минимално клинично значима разлика от 10,4 точки. Въпреки това и при двете групи се наблюдава подобрение през целия период на проучването, като най-голямо подобрение се наблюдава през първите 6 месеца.
Атравматичната нестабилност на рамото е дефинирана като несигурност (страх) в раменната става, но не са описани клинични тестове. Така че тук не е ясно до каква степен нестабилността се проявява в ежедневието на пациентите. Появи ли се по време на спортни дейности или вече по време на обикновени ежедневни задачи? Нестабилността може да се прояви като спектър и различните възможности за рехабилитация могат да бъдат по-подходящи за определени подгрупи пациенти. Този въпрос обаче не беше предмет на настоящото проучване.
Всеки участник с атравматична нестабилност на рамото е подложен на диагностична артроскопия и едва след като артроскопията потвърди наличието на капсулно или лабрално увреждане, участникът е разпределен на случаен принцип в групата за хирургична стабилизация или в контролната група. Това означава, че всеки участник е бил подложен на някаква форма на операция. При някои от тях ставата е поправена, а при други е направена само оценка на ставата. И в двата случая се извършва някаква форма на инвазивна процедура, която може да бъде придружена от нежелани събития. Резултатите показват, че артроскопската смяна на капсулата не води до ползи в сравнение с диагностичната артроскопия и като такава не трябва да се разглежда при атравматична нестабилност на рамото.
Групите са били добре съгласувани в началото, но не са дадени подробности за артроскопските находки. Така че тук не знаем до каква степен групите са съвпадали по отношение на капсулните и лабралните увреждания, наблюдавани по време на артроскопията.
И при двете групи се наблюдава подобрение през първите 6 месеца от периода на проучването. Следоперативният физиотерапевтичен протокол започна след 4-седмична имобилизация с прашка след артроскопията. Следователно може да се предположи, че физиотерапевтичната програма е била основният двигател на наблюдаваните подобрения, независимо от това дали са били подложени на операция за смяна на капсулата или не. Въпреки това това е твърде опростено, тъй като средната продължителност на симптомите е била около 7 години и около 90% от включените участници преди това са получавали физиотерапия, но въпреки това са имали висока степен на болка и увреждане. В този случай плацебо ефектът може да е допринесъл за наблюдаваните подобрения.
Операцията за смяна на капсулата, при която ставната капсула се "стяга", не води до по-добри резултати от плацебо артроскопската операция по отношение на подобрението на болката и функционалните увреждания. И двете групи участваха в един и същ протокол за следоперативна физиотерапия, което показва, че той би бил подходящ за рехабилитация на атравматична нестабилност на рамото.
Допълнителна справка
Какво не ви казват в университета за синдрома на раменното съпротивление и дискинезата на лопатката и как да повишите значително нивото на играта си с раменете, без да плащате нито цент!